Паметни бележки на

Камен Георгиев НАЙДЕНОВ - 66 випуск, № 129    

ВОЕННО УЧИЛИЩЕ ( ВНВУ)-1941-1945 г.

Въведение

ВНВУ бе ALMA MATER за хиляди избрани, физически и интелектуално, младежи, които биваха превъзпитани, закалени и формирани, като командири и , от своя страна, превъзпитатели на войнишкия състав на Армията. Те влезли, в тази "школа за мъжество" юноши, за пет години се превръщаха в зрели мъже, оформени военни специалисти и носители на бойните традиции, възпети в нашите военни маршове, Завоя на Черна, Сливница, Булаир, Китка, Чиган, Велик е нашият войник и десетки други славни епопеи от нашата военна история. Те, с много усилия придобили офицерския пагон, с патриотичен дух и всеотдайност, внасяха нов бодър и самоотвержен дух в българската войска. Хиляди от тях паднаха по бойните полета, водейки поверените им войскови части към победа. Други, напуснали Армията, ставаха утвърдени лекари, инженери, адвокати, учители и други професионалисти, пренасяйки и там своя борчески дух, постоянство в работата и съзнателна гражданска отговорност. Хиляди бяха и тези убити с и без присъда след 9.9.1944 г., пратените в затвори и лагери, както и преследваните през целия си живот само за това,че са били възпитаници на Царското Военно Училище
.    

                                                                                                              

Трудното Начало. Постъпих във Военното на Негово Величество, Цар Борис III, Училище на 15 септември 1941 г. Това Военно Училище бе завършил покойният ми баща в 1907 г., произведен в чин подпоручик от артилерията, 28 випуск , участвал в Балканската и Първата Световна Война, носител на два Ордена за храброст, ранен в главата в битката за завладяване на Одрин и по чудо останал жив. И той , като мен, е бил навършил едва 16 години, при постъпването си в Кадетския  корпус.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    


Какво представляваше при постъпването ми Комплексът
Военно Училище ( до там се отиваше с трамвай № 8 по улица Шипка). Главният вход бе откъм бул. Евлоги Георгиев, с Караулката. Влизането и излизането ни бе съпроводено от известен страх, породен от строгата и щателна проверка на фелдфебела, наричан от възпитаниците "Цербера". Следваше "Алеята на военачалниците", на която от двете страни бяха поставени бюстовете на знатни пълководци от освобождението насам. Алеята бе стръмна и я наричахме "Голгота", тъй като изкачвайки я, след отпуск, те подготвяше за не леки изпитания. Стигнали горе от дясната ти страна се намира сградата на самото Училище. Основното здание бе с форма на буквата "
P", челната част, с официалния вход, ориентирана на запад към големия парк, с езеро. Отпред се издига "Колоната на българския офицер", паметник , на който във възходящ ред се изписват завършилите с производство в офицерски чин випуски. По напред е зданието на Щаба на Училището и Лазарета. От лява страна е сградата на Военната Академия. Още по напред са Манежа и Черквата. В северно-източната част се намират здания за Учебната рота, с гаражи за тежкото въоръжение и Домакинската рота, със складове и работилници от различен характер, фурна, баня и др., осигуряващи самостоятелното функциониране на Училището. Пред челната част на основната сграда, до оградата на парка е обширният плац, на който започна нашета строева подготовка, а по късно и тази боева,"на бой с нож" и др. На юго-изток е разположен грамадния плац за полево обучение, парадна подготовка и пр. Средното пространство между основното здание бе мястото, където се строяваха ротите преди влизане в стола за храна, вечерна проверка и посрещане на официални гости.

              

 

 

Целият комплекс на Военното У-ще бе ограден от висок около 3 м. зид, само на предната западна страна от към бул. Евлоги Георгиев оградата бе от стари бракувани пушки от първото въоръжение на войската след Освобождението.

Съставът на възпитаниците се състоеше от два корпуса: юнкерски (юнкери, портупей юнкери и старши портупей юнкери) и кадетски (кадети 1ва , 2а година и старши кадети). Годишните випуски бяха формирани в роти с възходящи номера по реда на старшинството. Така новопостъпилите формират 6а рота и трябва при всека среща на възпитаник от останалите роти да поздравяват козирувайки.Чести бяха случаите, когато по старшите те връщаха повторно да козируваш, например "с по изправена ръка"! Ротите, в този период имаха състав от 160 души, разделени в 4 взвода по големината на ръста. И всеки взвод - на 4 отделения. Така аз се отзовах най високият ("кола") на 4 взвод, на най ниските, наречени "зайците". До мен беше добрият Коста, Константин Кирилов Константинов, станал по късно известен лекар в Бургас. Най високият в ротата бе Александър Христов, мой съученик от Априловската Гимназия в Габрово. Ротата бе настанена на 2 етаж на южното крило на зданието. Голямото спално помещение побираше първите три взвода на ротата и 1во отделение на нашия 4 взвод. Останалите 3 отделения заемаха по малко помещение, съседно на голямото. На етажа имаше т.н. чайна,в която се провеждаха събирания за отмора и развлечение (имаше пияно), при които някои от кадетите свиреха на акордеон и пееха, други танцуваха. Моят баща ми бе разправял, че по тяхно време, там е имало самовар и те са могли да пият чай за отмора. От нашия взвод Димитър Цветинов (бяхме му дали прякора "брахидактилис", заради късите пръсти на ръцете) бе донесъл акордеона си и с бедния си репертоар ни даваше разтуха след трудните дни на обучение. Митко, след уволнението си, въпреки късите си пръсти стана добър и търсен зъболекар! Друг наш съвипускник, Банчо Банов, с хубав глас на тенор се мъчеше да получи аплодисменти пеейки модерни за времето италиански песни, в т.ч. трудната песен "Мамма". На етажа, разбира се, имаше голяма умивалня, клозети и гардеробно помещение, в което държахме парадната си униформа и някои лични вещи. Характерен бе дългият коридор с пирамидите за карабините (Манлихер), с които бяхме въоръжени (като юнкери-с пушки). В този коридор ротата се строяваше за изслушване на разпорежданията и вечерната проверка. Там стояха през деня дневалните, а през нощта- нощните. Не редки бяха случаите да те дигнат от леглото, току що заспал, тъй като някой от проверяващите е намерил карабината ти недобре почистена или смазана. Редът в спалните помещения бе строг и изряден.Имахме по две одеала, едно войнишко, тъмно сиво, и едно бежово, меко и дебело, с голям вензел с буквата Б (Цар Борис III). Леглата сутрин, при малкото време на разположение, трябваше да са идеално оправени и опънати "като барабан". В нощните шкафчета бельото трябваше да бъде скатано и подредено "по ръб". Ботушите лъснати ("муха да кацне, че да се разчекне.."). И най малкото нарушение на многото изисквания можеше да ти струва загубата на така чаканата неделна отпуска!

Столовата. В северното крило, на подземен етаж, се намираше огромната трапезария, архитектурно добре оформена, тавана с големи арки , нивото за големите маси, в два реда по за 16 души, приповдигнато спрямо оформения "коридор". Столовата бе мястото за удовлетворяване на "постоянния глад", последица на физическите усилия при строевата подготовка, пък и характерен за тази възраст. Влизането и излизането ставаше по реда на старшинството на ротите. С голям апетит изяждахме празничната "юнкерска попара", приготвена със специални хапки от подсладено тесто, фантастично вкусните "юнкерски мекици", полети със сироп, вкусния боб, сварен и запечен в фурна. Не с такъв апетит ядяхме ориза с горчивите сушени гъби, а сутрин често, чая с мармалад от тикви. За обслужване на кухнята всекидневно се назначаваха дежурни от различните роти и беше голям късмет, при вкусно ядене, дежурният да е от нашата рота за да донесе една миска -" добавка". Миските бяха плитки тави с храната за една маса.

Мога тук да вмъкна едно допълнение, че в използваната терминология във Военното Училище, от различен вид, все още се използваха руски такива останали по традиция от времето след освобождението, когато руски офицери са подготвяли първите български възпитаници на това училище. Така "миска", "часи", "подчаси", и много други, идват от руските наименования или термини.

Дежурството бе свързано с приготовление на продуктите, белене и рязане на зарзават, трудностите за което се компенсираха с възможността да ядеш до пресита. В някои от яденетата се подсилваше прибавянето на оцет, говореше се, че в чая ни се прибавя и бром, всичко това за подтискане на "мъжките" пориви в тази пубертетна възраст.

Преди започване и след завършване на храненето този голям брой "гърла" пееше кратка молитва. Спомням си случая с капитан Тихомир Попов (познавах го чрез баща ми, от черковния хор, в който пееха, в град Плевен), при дежурството си накара портупей- юнкера кавалерист Александър Филипов (след уволнението си известен тенор в Музикалния Театър) да пее няколко откъси от опери и оперети. При втория или третия бис А. Филипов с малко пресипнал глас помоли да не пее повече. Тогава капитан Т. Попов му каза, че неговото прекалено пушене ще съсипе хубавия му глас.Това наистина стана години по късно.

Библиотеката. От официалния западен вход се влизаше в обширно фоайе, архитектурно оформено в стил барок, с широка стълба водеща в официалната приемна. Непосредствено се намираше голямата, и с отлично подбрани книги, библиотека и читалня. Книгите в голя-мата си част бяха луксозно подвързани и с щемпел на Училището. Помня, че първата книга, която бях взел и чел с голямо удоволствие бе на италианския писател-революционер Силвио Плико, за който научих повече тук в Италия.

Лазарета се намираше се намираше над щаба на Училището. Болнично отделение с десетина легла, амбулатория и приемен кабинет. Основното обслужване се извършваше от фелдшер, който ловко "пресяваше" мнимо болните, дошли за да не отидат на тежкото за деня учение. Големите хитреци от ротата бяха русенци, измислили начин да вдигат показанията на термометъра. На тях фелдшерът даваше фамозния "комбиниран прах", които "лекуваше" всякакъв вид болка и неразположение..

Черквата бе не голяма, но добре " изписана". Помня, че първите години се правеха служби на религиозни празници с черковен хор, които постепенно се разредиха.

Манежът бе солидна и обширна постройка. В миналото във Военното Училище са се подготвяли командирите на славната ни Конница, която със сечта си е всявала ужас в неприятеля. С годините нейната роля се ограничи извънредно много и голяма част от офицерите преминаха в другите родове войски ( най вече в Авиацията). От нашия випуск бяха определени само шест души, между които Ганчо Николов от взвода и Рашко Фратев, впоследствие взел много първенства по конен спорт и участник в олимпиади. В манежа се правеха различни видове обездки. Имаше ложи за публиката и журито. Там и ние летците имахме уроци по езда .

Униформата, носена в Училището бе тази на войниците от Армията-брич, ботуши, куртка и фуражка със светло кафяв цвят,светло сив шинел, пагоните според чина - без нашивки за първите две години, с една нашивка за старши кадетите, за юнкерите - пагонът с околожка и две нашивки, за портупей юнкерите-три и за старши портупей юнкерите-широка нашивка, като тази на фелдфебелите във войската. Кожен колан с бронзова тока с, червен за кадетите и бял за юнкерите, вензела на Царя.. Парадната униформа на кадетите бе червена фуражка,черни-куртка и дълъг панталон, опънат с щрипки, червени пагони и червен колан с описаната тока,високи обувки със солидни гьонени подметки ( които при парадната ни маршировка върху жълтия паваж на бул. Цар Освободител издаваха звук като "на наковалня" и предизвикваха аплодисментите на софийското гражданство), светло сив шинел, като на всекидневната униформа. В червен кожен носач на колана носеше ножа на карабината. През летния сезон (май-септември) куртката се заменяше с бял кител и бял чохъл на фуражката.. Този бял кител не го обичахме, тъй като се цапаше лесно и бе от корав плат. При опита да вземем за летния отпуск черната куртка се рискуваше строго наказание. В отпуск бяхме задължени да носим непрекъснато бели ръкавици. Юнкерската униформа бе в турско син цвят, куртка и брич, ботуши, червена фуражка, златисти пагони и нашивки, шинел- описани за всекидневните униформи, бял колан и носач на ножа от пушката (кортик за летците), сабя за портупей юнкерите. И за тях, задължително, бели ръкавици.. През последната година имах основание да се "надувам" с чудесни парадни ботуши от баща ми, бели кожени, а не памучни(!) ръкавици "маппа" и кожена(!) козирка на фуражката. Кортикът ми (къса сабя, с края на дръжката в форма глава на орел, с очи-две рубинови камъчета), не бе с "рубинени очички" (такъв струваше скъпо), но въпреки това имах "успехи" всред младите момичета..Лятната строева униформа бе заменената зимна куртка и фуражка с такива от памучен плат, със зелен цвят. В ботушите се носеха "партенки" парче памучен плат, с което се увиваше крака.. Те бяха много практични, защото попиваха потта и намаляваха подсичането на краката, много важно при дългите походи.

Военната Гимназия. Кадетите, в трите последователни години изучаваха материята на общата, за България, Реална Гимназия с западен, руски и латински езици. За целта бяха определени сутрешните часове. Преподавателите бяха избрани между изтъкнатите такива в своята работа. Между тях мога да отбележа: Марко Димитров-математик (с прякора "Марко Кривоусти", говореше с малко крива уста), Енчо Кожухаров, географ (с даденото му от нас име "Кинчето", защото носеше и ни показваше снимки от пътуванията си в много страни и континенти. Казваше ни , напр."Това е Ниагарския водопад, това тук съм аз, а това е Кинчето-жена ми"), Кирил Цонев, художник( с прякор "Валаскец"- големият испански художник от Ренесанса), по късно професор в Художествената Академия, Стефан Илчев, филолог (имаше слабост към "пикантни истории" в артистичния свят, които умело вмъкваше в преподавания материал), Драгия Тумангелов("Тонти"), композитор и музиколог (диригент на големия хор на Военното У-ще, на църковния хор и преподавател). Накрая на концертите, аплодиран, "театрално" припадаше от вълнение - все в ръцете на хористите. В програмата бе отделено голямо внимание на изучаването на военни маршове. Започнахме със "Съдбата нам е отредила да пазим Родни Край Свещен", който ни бе омръзнал да пеем, докато научим друг. Така стигнахме през третата година, като старши кадети, ротата да пее около 40(!) маршове. Интересно е да отбележа, че пеехме в нормалния ни строй, а не разделени по гласове. Така, че намиращия се от лявата ти страна може да пее 1 глас, а от дясната- 2, (аз пеех бас). Пеенето ни бе "стегнато", мелодично и получавахме аплодисменти, при преминаване на града. Цветан Стоянов, историк ( "бай Цецо", не ставаше от катедрата и не изпитваше устно кадетите). Правехме писмен изпит, оценката на който, казваха, че определял "с чоп". Тези и част от другите преподаватели бяха автори на учебниците ползвани във всички гимназии. Класните стаи бяха на приземния етаж и се ползваха за учене между вечеря и вечерната проверка. Бележките бяха по 12 балната система (така напр.на много добър(5) отговаряше 10,33, отличен (6)-12).Тази система даваше възможност за по голяма диференциация на оценката. След първия учебен срок, края на 1941 г. моя успех се указа най голям и бях назначен за "старши на класа". Втората година успеха на Николай Бакърджиев бе по висок от моя и му предадох старшинството. Ролята на този старши на клас бе да командува "Клас стани, мирно!"при влизане и излизане на преподавателя, да му дава сведение за броя на присъстващите и да докладва на взводния командир за хода на класните занятия. Втората година на взвода ни бе определена класна стая на полуетаж в източната част на сградата. Така можехме по отдалеч да следим идването на преподавателя и на време да възстановим реда от младежките ни "сборичкания".

Командирите. Началникът на Училището имаше чин генерал. Следваха командирите на рота с чин подполковник, след тях к-ри на взвод-майори или капитани (тези на юнкерските роти от съответната специалност). Кадетските роти имаха портупей юнкер на ротата, взводни портупей юнкери и юнкери-командири на отделенията. Този по низш команден състав бе предназначен да ръководи и възпитава в часовете извън обучение. Спеха с нас и ни указваше помощ за по лесно нагаждане в трудния войнишки живот. Те бяха подбирани между най добрите от випуска си. Моите спомени от тях са отлични. Мога да посоча връзката ми, години след това с взводния ни портупей юнкер Георги Георгиев, по късно добър лекар във Враца и София.

Офицерският команден състав бе подбран с умение. И сега си давам сметка за тяхната трудна задача, от този разновиден по семеен произход състав, привички и слабости донесени "от къщи", капризи толерирани от мама и татко,от различни краища на страната, макар и подбран чрез конкурсните изпити , но с различна физическа устойчивост, предишен начин на живот, да ни превъзпитат, пък и закалят, мъжествено и психически, и то в тази юношеска възраст. Наред с другото ни учиха Етикеция, как да се храним, как да се държим и дори как да танцуваме! За това имаше грижата взводния к-р на 3 взвод капитан Любен Иванов (бяхме му дали прякора "Кака Сийка"). И до ден днешен помня умелото и с такт командване на първия ни взводен командир майор Аргиров и заместилия го в следващите две години капитан Атанас Куюмджиев (заради крайно изправената му стойка бяхме му пришили прякора "Кура"), една изключителна личност като офицер, възпитател и патриот. Беше строг, но в същото време създаваше контакт и с много находчивост критикуваше нашите слабости и недостатъчна акуратност. Помня бележката му, един ден преди започване на занятия на плаца, на небръснатия Генко Генев "Генев, къде си се бръснал, та да отида да се подстрижа?". Помня случая на едно посещение на Цар Борис във Военното Училище(1942 г.). Царят се спря до него (аз като най висок във взвода бях непосредствено до взводния командир) и го попита от кой полк е дошъл и той с ясен и отсечен глас, без вълнение, рапортува"От 10ти пехотен полк на името на Н.В.Княгиня Евдокия, Ваше Величество". Командният състав на Кадетския корпус бе от офицери на Пехотата, тъй като военната подготовка през кадетските години бе тази на пехотата. В трудните за Училището години непосредствено след 9ти септември стана адютант на новия Началник на Училището. Впоследствие майор Куюмджиев бе уволнен, изселен и пратен 5 години на изправителен лагер. Интересно е какво са искали да "изправят" другарите на зрял мъж, като него, пък и с такава стойка.!?. За последен път видях о.з.майора Атанас Куюмджиев при посещението, което му направихме, през 1974 г. в град Етрополе, където живееше след изселването му. Бяхме трима от взвода, аз, Добрин Боев и Васил Радионов. За пръв път го видях така развълнуван. Поднесе ни мезе и хубаво вино, ефектът от което, плюс този от разказани спомени от Военното У-ще, се изрази накрая с маршировка из стаята "в колона по един" най отпред той с извадена сабя! Научих, че е починал две години по късно.

Като пример за мъжествен вид, вцепеняващи военни команди бе капитан Сидо Никушев, командир на 2 взвод, на който командата"Роотта МИРРРн'ОП!!", произнесена като металически звук, от голямата уста на суровото му лице, с респектиращи мустаци, предизвикваше тръпки по кожата ни. С много такт и умение командваше и коман-дирът на ротата, подполковник Христов. Трябва да отбележа, че командирите ни и по ръст бяха подбрани според височината на кадетите във взвода.

Парадният строй и маршировка бе резултат на голяма и непрекъсната(!) подготовка и упражнения. Строя бе "каре 12х12"( 140 от ротата плюс 4 командири на взвод (останалите.. една част "излъгали" фелдшера, че са болни.). Пред ротата маршируваше ротния командир, при церемониалния марш с извадена сабя, взводните командири в дясно на първата редица на взвода. Бяхме постигнали, при преминаването пред приемащия парада, обикновено Н.В.Царя, да запазим редиците изрядно прави, маршировката, със силно опънат крак, и в такт точно съответстваш на този на музиката. Имам все още фотографии от Богоявленски и Гергьовски паради на ротата и с гордост се радвам на изключителния ни"параден строй".

Тръбата. Както във всяка българска казарма, така и във Военното Училище сигналите с тръба, бяха тези, които оповестяваха командите за изпълнение. Първата за деня бе тази за ставане сутрин в 6 часа. Мразехме я, защото сънят все не ни достигаше и ставането "в тъмно"и всичките задължения със ставането хич не ни "допадаха". Бяхме му измислили думи "Говедаа, говедаа, ставайте..". Този, който чакахме с нетърпение бе "сбор" за храна. Незабравими са сигналите на церемониалните вечерни проверки. Тези сигнали са различни за различните родове войски и в Училище се изпълняваха според този на дежурния офицер. Кавалерийските бяха най хармонични, след това тези на артилерията, пехотата и останалите. Сигнала "тревога" бе с бърз ритъм, подканваш веднага да се стигне до определеното сборно място и се чакат следващите команди.

Отпуските. Отпускът бе няколко вида (винаги желан, дори по болест!): неделен отпуск, коледен, великденски и есенен. Първият отпуск след постъпването бе чак за Димитровден, вече научили маршировката и козируването. Може би, голямото желание да сме в отпуск криеше и суетата да се покажем в хубавата униформа на близки, познати и непознати ( тананикайки си рефрена от песничката "Зум, зум, зум, лъскави кадети, зум, зум зум, юнкери напети..зум, зум, зум-клечка на локум"). Причините за лишаване от отпуск бяха "безбройно много"- обективни, напр. карантина (поради появила се заразна болест в ротата) и "субективни"- нарушения на военната дисциплина, от всякакъв характер. Големите отпуски се прекарваха при родителите или близки роднини в провинцията. През великденската отпуска отивах в Габрово, за да прекарам незабравими часове с девойката, в която се бях влюбил още преди Училището. Тя свиреше на пиано, на акордеон и имаше хубав глас и от нея научих много лирични песни, които после предавах на съвзводниците. В Габрово имах много приятели, на първо място Александър Кръстев Василев, на който по някога и гостувах, съученици от Априловската Гимназия, в която бях учил 1939-1941 г. Неделните отпуски бяха тези на младежки събирания (т.н. журове), на които с много умерено "почерпване" (контролът след връщането в Училище бе много строг!) танцувахме, слушахме музика, със закачки и шеги. Чудесни са спомените ми от журовете организирани от отличния ми приятел Тодор Лютаков в къщата им в кв. Надежда. Родителите му, извънредно любезни, посрещаха ни като техни синове (..след това излизаха за да ни предоставят цялата къща за танци). Тошко, строен, изискан и красив бе центъра на внимание на всички (особено на хубавите девойки от компанията..) Той, освен това, бе отличен танцьор и ни научи да танцуваме модерни танци, на първо място "суинг". Е, е ! Още дълго ще въздишаме със спомените от тези отпуски!
На снимката-горе: К.Найденов, долу:Т.Лютаков и Димитър Георгиев от 65 в.

В периода 1941-1944 г. във Военното Училище ни бе забранено да внасяме и четем вестници, да слушаме радио и говорим на политическа тема! Помня, че, нелегално, през 1942 г. бях внесъл един особен вид радио (на баща ми), без електрическо захранване. Представляваше една бобина от навит меден проводник, с лакова изолация, с размери приблизително 12х10 см, с плъзгач за вълнова настройка, вход за слушалки и кристален прекъсвач. С него бях в състояние да слушам радио София (нощем, под одеялото). Поради риска да бъда заловен и наказан, пък и ощетен от нощния сън, така ценен при дневната умора, още следващата отпуска го отнесох обратно вкъщи. Пиша всичко това за да подчертая режима на политическата изолираност и неутралитет тогава. Нямаше агитация за успехи на немската армия или лъжлива - за неуспехите, за разлика от тази(!) след 9.9.44, затрупани всекидневно с в. Работническо Дело, изложенията на ЗКПЧ-тата и непрекъснато прожектираните съветски филми. Беше ни забранено и да пушим !

Дежурства, Обход и Караул. Дежурства, като дневален и нощни, започнаха веднага с постъпването, докато даване на караул и обход дойде след даване на клетва, едва втората година. Тези наряди бяха едно истинско изпитание за устойчивост, кураж и физическа издръжливост. Караулът и обхода през студените дни и нощи, въпреки дебелите шуби подплатени с овча кожа, водеха до измръзване на крака, ръце, нос и уши. Времето течеше много бавно, а и отговорността не даваше спокойствие, с нетърпение се чакаше задаването на караулния началник със смяната. Всичките видове дежурства бяха свързани с редуващи се часове "на пост", "подчаси" и часове за сън (не повече от 4). Това разстройваше нормалния ти денонощен режим и удвояваше умората. На всичко отгоре, помня все още, "ужасните" часове на сън в караулното помещение на Училището. То се намираше на приземния етаж на северното крило, над голямата кухня. Там от топлината на печките и остатъци от храна се развъждаха едри хлебарки, които дори от тавана "парашутираха" по лицето и ръцете ти, нарушавайки краткия ти сън.. Обходът бе по приемлив, но свързан и с по голям риск. Помня този, по време на бомбардировките, около стените на оградата извън Училището(една паднала бомба би те пратила раздробен във въздуха).

Интересно е да опиша Караула в Двореца. При идване на ред Военното Училище да даде наряд този караул бе формиран от юнкерския корпус. Смяната на караула пред двореца бе парадна процесия, която с интерес се наблюдаваше от софийското гражданство. Един единствен път бях включен в този състав, през м. ноември 1944 г. Царското семейство бе напуснало Двореца. Чувстваше се, наред с тишината на необитаемия вече Дворец, тъгата за едно минало и болката от неизвестното бъдеще. Хилядолетното Царство България бе обречено на гибел! При тази ситуация, аз и П. Диков(?), като подчаси решихме "тайно" да се вмъкнем и разгледаме част от Двореца. От главния вход голямо стълбище води до фоайе, на ляво врати към Тронната Зала, а на дясно-към други приемни салони. Вратите и в двете посоки бяха заключени и ние през северната врата се намерихме в коридор със стълбище за горния етаж. От този коридор, с голям брой художествени картини, през прозорци на височина около 2 м към Тронната зала можахме да надзърнем вътре. От малкото, което можехме да видим бяха, по стените, големите картини с различен сюжет, останалото ни се стори скромно, но с вкус избрано и подредено. Качихме се на първия етаж, на който бяха спални с обслужващи бани, гардероби и др. Направи ни силно впечатление мобилировката, предимно стар стил, и тук големия брой художествени картини и портрети. Характерни бяха във всички стаи, по малки и по големи, остъклени витрини, пълни с различни персонални вещи и сувенири, явно спомени от роднини на живеещите там или техни лични. Побързахме да се върнем в караулното помещение, преди да се открие отсъствието ни. Можахме да влезем и разгледаме бункера за въздушна тревога в северния парк. Той бе с малки размери, без помещения за храни и др. за по дълъг престой. Стените облицовани с дърво и вътре в скривалището обикновени мебели и обзавеждане..

Лагерът край град Банкя(1941/42/43). През лятото състава на възпитаниците отиваше(!) в Банкя. Пиша "отиваше", тъй като това ставаше в строй, пеша. Разстоянието бе около 25 км , но ти се струваше много повече, ако денят се случеше непоносимо горещ. Лагерът бе разположен на един хълм в полите на Люлин. Комплектуван от дървени бараки по за 10 души, столова, без странични стени, умивални на открито и клозети на "прилично" разстояние. Сградите на Щаба, снабдяването, коне и тежкото въоръжение се намираха на горната северно-западна част. Къпането ни ставаше в Централната баня в Банкя, на разстояние 1-2 км, и прахоляка по селския път, на връщане, почти "ликвидираше" ефекта му.

Полските учения през лятото бяха с тактически движения на не малки разстояния. Упражнявахме атаки, обхождане. В неголяма близост до лагера имаше височини именувани като тези от миналите войни. Обект на "атаки" бе хълма "Китка", по който оставихме много пот и сили. Особено форсирани бяха ученията през 1943 г., в които участвуваха и други войскови части. Нашият взвод бе включен в част, която трябваше да проникне дълбоко в тила на "неприятеля" и дава подробни сведения за разположението и силите му. Това бе свързано с дълги преходи по трудни и закрити терени. Изтощението и умората бяха големи, толкова големи, че връщайки се в Лагера нямахме сили да отидем и се измием. Някои, за да не перат бельото си, обуваха брича и лятната куртка "на голо" и находчиво казваха, че това обличане е на "държавни разноски" (бельото бе лично, а останалото-даваше държавата). Помня случая, при който през време на учение кадетът от 3 взвод Христо Богоев бе паднал в ямата на изоставен селски "нужник" и злополучният Христо, в лятната жега, трябваше да изтърпи миризмата на дрехите си до връщането в Лагера. И до сега се учудвам на издръжливостта си, като картечар, с тежка картечница ШварцЛозе, с водно охлаждане, тегло около 20 кг , която носех по време на тези учения . Кожата на рамото ми бе станала като на "петата на крака ми". Бяха "късметлии" тези с леката картечница "Брен", лека наистина и с удобна дръжка за носене. Един ден край нас мина Началникът на Генералния Щаб, генерал Лукаш, заобиколен от 5-6 адютанти, той на вран черен кон. Поздрави ни и отмина. Не след много дни дойде заповед за връщането ни в София. Няма да забравя и похода, в колона по трима, в която средният "спеше" крачейки, подпиран от двете страни от другите двама в редицата..Научихме по пътя за заболяването на Царя, при връщането му от Главната квартирата на Хитлер. Върнали се в Училището ни съобщиха официално за Неговата смърт.

Погребението на Царя остана паметно събитие за целия български народ. Общонародната скръб, сълзи и отчаяние оставиха неизлечима следа в паметта ми. Военното Училище изпрати своя Патрон с тържествен церемониален марш, зад лафета със саркофага теглен от 10 коня, от църквата Александър Невски до Столичната Гара.

Цар Борис наистина бе уважаван и обичан от голямото мнозинство на българския народ!

В душите ни се промъкваше предчувствието и страха за тежки и фатални събития чакащи Родината ни.

Бомбардировките и евакуацията. През декември на 1943 г. бяхме свидетели на прелитанията на големи формации от англо-американската авиация за бомбардиране на румънския град Плоещ, център на нефтодобивната промишленост. Бях в Коледната отпуска на голямата бомбардировка на Столицата( 10 януари 1944 г.). Живеехме на ул. Любен Каравелов, близо до Зоологическата градина, при дадената тревога майка ми, сестра ми и аз, слязохме в мазата на кооперацията. Слезлите други съкооператори бяха жени и деца, мъжете, както и баща ми, бяха отишли сутринта на работа. Чувайки тътнежа на много и големи самолети аз изтичах на малкия двор, откъдето се виждаше малко парче небе. Вдигнал глава нагоре познах веднага формацията на около 30 наши изтребители (Месершмид 109 и бавните вече остарели полски двуплощници Дуган) да лети на запад. След кратко време видях тези наши скромни сили да летят обратно в източна посока. Започнах да чувам приближаването на тътена от избухването на бомби. Видях челната формация на американските изтребители да лети на изток. Бързо се прибрах в мазата. За минута се чу виене на падаща бомба над нас, виковете на уплаха на жените около мен, а от към двора с трясък полетяха тухли и мазилка, придружени от гъст облак прах. Хората започнаха да плачат и кашлят. Изтичах и отворих вратата от към улицата. Проблеснаха слънчеви лъчи и въздуха стана по чист. Шумът на падащите бомби затихна и аз излязох на улицата. Картината от разрушенията, ранените и страха в очите на всички бяха потресаващи. Отидох до Центъра да търся баща ми, без да си дам сметка,че шапката и шинелът ми са покрити от праха на разрушената до нас къща, за това ми обърна внимание военен патрул в града. Не намерих баща ми, но при връщането ми той беше вече във вкъщи. С него, след обяд, заковахме счупените прозорците на апартамента откъм двора с черги и летви. Не успели да вечеряме новата въздушна тревога ни принуди да се намерим, много бързо, отново в мазата, където големите следи от дневната бомбардировка ни караха сериозно да се безпокоим. Този път, обаче, мъжете бяха в мазата, а с нас бе баща ми, който с кураж и пълно спокойствие ни наставляваше как да постъпим в случай на близко паднала бомба. Противосамолетната артилерия, и този път, влезе в действие. Аз прегърнал сестра ми, се бунтувах в душата си за беззащитността ни при тази обстановка! Чу се ужасен вой на падаща върху нас бомба, но не последва избухване. Тревогата бе отменена и ние се прибрахме вкъщи. Преуморен заспах веднага. Научихме на другия ден, че бомба от 1000 кг е паднала в Зоологическата градина. Датата бе все още 10 януари 1944 г.! На 13януари , майка ми,сестра ми и аз успяхме да вземем влак за Варна. Пътувахме 24 часа, в "конски" вагон, за да стигнем град Шумен ( родното място на майка ми).

Не мога да не напиша изключителното чувство на възхищение от военния подвиг, завършил със саможертва, на героя- летец поручик Димитър Списаревски и другите герои-летци, загинали при отбраната на Родното небе, в "неравна бран!. С това укрепна вярата и борческият дух в нашата Армия. Вечна им памет !

В този град бе евакуиран, след това, и Кадетският Корпус, разквартируван в сграда на Шуменския Камионен Полк. Интересно е да отбележа, че в Шумен не пратиха портупей юнкерите и юнкерите на ротата, взводовете и отделенията, тъй като Юнкерския Корпус остана в София. Пратиха ни фелдфебел- школници от ШЗО, на ротата и взводовете. Тъй като "по стара традиция" съществуваше антагонизъм между Военното Училище и ШЗО, това не бе посрещнато добре от нас. Аз лично, в последствие, изтърпях две наказания от по два часа "под оръжие" за "некоректно държание" с взводния ни фелдфебел- школник..

Без особено желание и дух, през пролетта, завършихме гимназиалния курс и изгорихме на двора тетрадките и учебниците. Тези от нас, освободени от матура, за награда ни пратиха с влак във Варна. Там, за пръв път в живота си видях Черното Море, разгледахме военното пристанище, даже и летище Чайка на варненския залив с хидропланите. Направихме дълга разходка с бързоходен катер, даден от германците, английски трофей, с мотори Ролс Ройс и скорост 90 км/ч ! От Варна ни заведоха в град Добрич, където "обрахме аплодисментите на гражданите за стегнатите ни редици и звучно петите маршове .

Върнали се в Шумен, бяхме пратени на летен лагер край село Мараш, на двайсетина километри от града. Лагерът не бе като този край Банкя, но и ученията бяха разредени и не така уморителни. За мен там бяха от първостепенно значение ежедневните ми тренировки за предстоящите спортни изпити, важни за да стана летец. Авиацията бе моята съкровена мечта и, въпреки несъгласието на родителите ми, исках да я осъществя. Такава мечта е имал и баща ми, но неговият чичо, генерал Калин Найденов-министър на войната, загинал при комунистическия атентат в църквата Света Неделя (1925 г.), не му е позволил, тъй като във Военната авиация тогава са ставали много злополуки. На тавана вкъщи се намираха все още част от книгите на руски език, издадени в началото на 900-та година(!) по въздухоплаване, които моя баща бе купувал и чел на времето. На Лагера давахме много патрули, тъй като в района се бяха появили партизани. Там, в този период, някои съвипускници, политически ориентирани, започнаха на малки събирания да ни "отварят очите" за възможните последици от загубването на войната. Помня, че един от тях бе съвзводникът ни Никола Иванов Стоянов, корав родолюбец и отлично осведомен за политическото положение в страната.                                                          На снимката: Кандидатите за летци- Камен Найденов, Богдан Бабулков, Петър Диков ,  Ангел Кендев, Никола Стоянов, Ангел Балашев, Димитър Цветинов, Ангел Ангелов, Тодор Славов

Края на м. юни дойде заповед да отидем на Лагера край Банкя. При това пътуване се отбихме на летището край село Долна Митрополия. Целта бе да се пропагандира Авиацията, пред предстоящите изпити за летци. Ходът на войната показваше, че Авиацията има извънредно важна роля. Началник на Гарнизона там бе полковник-инженер Попганчев. Висок, строен и внушителен офицер, много известен с изключителните си качества на пилот. Знаеше се за видоизменения от него самолет, с който бе пролетял 4 часа "гръбен полет" (с главата на долу). Той бе и летецът прелитал под търновския мост. Разказваха, че след венчалния си обред, качил жена си на този самолет и демонстрирал фигури, та като кацнали тя била в несвяст. Там организираха демонстративни летения с висш пилотаж и ни качиха на самолети за кратък полет. За мен това не бе първият ми полет, тъй като през 1940 г., при една екскурзия до град Скопие бяхме извозени от Божурище до там с транспортен самолет Юнкерс 52. Тези демонстрации и полети имаха голям успех. Кандидатите за Авиацията, от випуска, стигнаха 120 души!

Върнали се в Лагера започнахме интензивни учения. "Във въздуха" се носеше някакво голямо напрежение. Германската Армия загубила битката при Сталинград и тая при Куртската дъга отстъпваше. През България се оттегляха немски части загубили и битките в Африка. Явно бе, че предстоеше фаталния край на Втората Световна Война. Някои възпитаници "шушукаха" за намеренията си да се присъединят към оттеглящите се немски части и след това да се предадат на Съюзниците. В Училището дойдоха млади и ентусиазирани борчески офицери, бараките ни се напълниха с пехотно по тежко въоръжение (минохвъргачки, противо-броневи пушки и др. и много муниции за тях). Вечерните проверки се превръщаха в тържествен повик за родолюбие и борчески дух. Кратките слова на дежурните офицери подканяха за решимост и петите маршове повишаваха куража и "зова за борба".

На 8 септември Щабът на Училището загуби постоянната радио връзка с Министерството на Войната. На следващия ден се нареди един патрул от 8 възпитаници, в момента караул, в т. ч. бях и аз, с дежурен офицер, да замине с един автомобил Щайер за София и възстанови връзката с Министерството. При преминаване на крайните квартали се виждаха групи цивилни въоръжени лица, забити червени знамена на някои сгради. Стигнали булевард Дондуков, в близост до ул. Търговска бяхме спрени от военни с червена лента на ръкава, които след като изслушаха нашия майор казаха, че той може да продължи пеша до Министерството, придружен само от един от нас. Майорът тръгна и ние останахме да чакаме връщането му. От местото ни се виждаше част от площада пред Народната Банка. Имаше 5-6 танка на различни ъгли и групи войници. Бяха танковете на Танковия Полк, а войниците от 6-ти пехотен полк, първи преминали на страната на новата власт. След не повече от половин час майорът се върна, каза ни, че властта е преминала в ръцете на Отечествения Фронт и Щабът на Училището трябва да чака нова заповед. Веднага се върнахме в Лагера.

На 10 или 11 септември в Училището дойде, придружен от няколко офицера, генерал и връчи на Щаба заповедта за назначаването му за командир на Военното Училище, преименувано, в заповедта ,"Васил Левски". Този генерал се казваше Христо Стойков. После научихме, че бил звенар ( един от "съзаклятниците" на новия Министър на "Отбраната" Дамян Велчев), уволнен след опита им за преврат през 1933 г. и сега с дадения му набързо генералски чин, бе пратен да командва тази военна единица, която в минали трудни политически моменти се е намесвала в избора на правителство. Всички роти бяха строени пред Щаба. Дойде новият началник, със завъртяна малко накриво фуражка и генералска униформа, която ни се стори, от "бързината на ушиване", не съвсем по мярка. Той се обърна към нас с призив за спокойствие и подчинение на новата власт. Изслушахме тази колкото успокоителна, толкова и предупредително заплашителна реч, с политически термини, на които не беше свикнало ухото ни. На голяма част от нас пушките и карабините бяха със зареден патрон в цевта..и сигурно не трябваше много за избухване на някакви безредици. В този или предния ден бе станал "малък инцидент. Пристигналият от Министерството мотоциклет имаше червено знаме, което портупей- юнкера летец Топлодолски бе скъсал и хвърлил на земята, казвайки на войника-мотоциклетист, че Лагера не е място за политическа агитация. Не след много време ни изправиха да дадем "клетва за вярност" на новата власт. Голяма част от нас, се бяхме заклели за такава вярност на Цар Борис и Родината, втори път-на Цар Симеон ,този път го направихме "със заключени пръсти на ръцете"..

През следващите дни тежкото въоръжение и мунициите от бараките бе иззето и патрони се даваха само на караула. Явно бе, че и в нашите редици имаше "уши и очи" на новата власт. Това пролича скоро, когато някои от току що произведените подпоручици смениха пагоните си с такива на старши офицери (напр." полковник" Давитков от 65 випуск!), пък и от випуска някои набързо, не по съществуващия ред, стигнаха "големите пагони". Говореше се, че преди този акт на "помирение" с народната власт се е разисквало във висшите среди на новата власт за евентуалното физическо ликвидиране на възпитаниците на Царското Военно УчилищеЗа момента те нямаха сигнали за подготвяни брожения и конкретна опасност за новата власт, та решиха да изчакат. Като по сигурно място за държане "под око" тази опасна войскова единица, решиха,че е Училището в София. Върнаха ни там и ни изпратиха, освен заместници по политическата част, и т.н. партизанска рота ( една стотица бивши партизани, които се разхождаха из Училището въоръжени), за да бъдат "скорострелно" подготвени и оглавят възловите места в Армията. Заедно с тях двайсетина бивши партизанки, за които и не разбрахме целта на "подготовката". В строй, и ние с червени ленти на ръкава бяхме изведени на площад Св. Неделя за да "протестираме" срещу 4-тото постановление (за освобождаване от съдебна отговорност офицерите, които вземат участие в "Отечествената война").

Военната Авиация (Въздушни Войски). Приемният изпит за 16 летци се състоеше от три групи: медицински, спортен и психо-технически. Медицинският, труден за мен поради ниския ми коефициент (отношение на гръдна обиколка, тегло и ръст) ме отведе на 76-сто място от 120-те кандидати, спортният (за който се бях старателно подготвял, месеци наред) ме "премести" на 27-то. Напрегнат, но и с амбиция започнах последния и най важен изпит, който се състоеше в голям брой писмени и с апаратура проверки на рефлекси, бързи решения при сложна обстановка, коефициенти на интелигентност и др. Резултатите, от който, за голяма моя радост, ме класираха на 7-мо място! Освен 16 пилотски места имаше и 4 за навигатори. Така крилото 66 в. бе сформирано. От нашия взвод бяхме: Васил Радионов(стигнал до чин майор от бомбардировачите), Любен Тиков, Тодор Славов (трагично загина още първата година на обучението ни), Димитър Цветинов, Петър Диков и аз. В състава.бе моя добър приятел и съученик от Втора мъжка гимназия в София Тодор Стоянов Лютаков, Александър Стефанов Христов, мой съученик от Априловската Гимназия, Ангел Ангелов, Николай Груев, Георги Великов, по късно стигнал чин полковник и началник на Военното въздушно училище в Долна Митрополия, завършил Политехниката (бях рецензент на дипломната му работа), Борис Богданов Бамбулков, Борис Христов, трагично загина при самолетна злополука още първата година, Пламен Недков Тодоров, впоследствие виден архитект в Шумен, Георги Белчев, Христо Дренски и последният, не помня името му, бе един от пратените от партията, защото бе ревностен защитник на новата власт. Есенният и зимният периоди на подготовката ни като летци включваше наблюдателския изпит, свързан с много полети с разузнавателни задачи. Летяхме с пилот- инструктор на самолети "Капрони", произведени у нас, двуместни, открити (такива бяха наречените "Врабче", "Врана", пък и на немския модерен, закрит (!) самолета "Бюкер Бесманн", с които се летеше без кожения гащеризон - по къси панталони ! Правехме площадни снимки на различни обекти със стратегическо значение в т. ч. участъци от ж. п. линии и гари. Снимането извършвахме с тежка фотокамера (наричахме я "биволският череп"), извън борда на самолета. Трябваше, преди опасното надвесване извън самолета, да закачваме за ремъците на парашута ни предпазен колан (случваше ми се понякога да забравя !). Надвесен над борда, ако се обърнеш в посока на летенето, устата ти се издуваше от въздушната струя и трябваше да дадеш гръб и издухаш този въздух. Въздушната струя бе така силна, че да удържиш неподвижна фотокамерата, през време на серията снимки, бе трудно и уморително. Носехме със себе си планшет с географска карта на района. Помня при един полет, при който, надвесвайки се да правя снимки, съм изтървал планшета и той, падайки на пода, блокирал крачните команди на самолета, двуместен и с учебна цел за пилотажа имаше команди и на двете места. Усетих, че самолета се наклони и раздруса при опита да се изправи. Видях в огледалото, в ляво от мястото на пилота, напрежението на лицето му. Изведнъж се сетих, по всяка вероятност и чух блъскането на крачните команди в падналия дървен планшет, наведох се и махнах планшета. Пилотът веднага оправи самолета и аз му направих знак за извинение. На този и други полети имах голямата радост да летя с пилот-инструктор поручик Калин Викторов Найденов, мой братовчед. Веднъж маршрутът, по уговорка с него, включи градовете Ловеч и Габрово. За Ловеч бях обещал на мой съвипускник да хвърля писмо (такива донесения се пращаха със специална торбичка пълна с пясък и малка друга за писмено съобщение) на "изгората" му в Френския колеж там. Хвърляйки торбичката в двора на колежа видях една монахиня да я грабне. Моята голяма "любов"(Н.Н.) бе от Габрово и писмото, което хвърлих падна пред къщата . Видях хора да ми махат дружелюбно с ръка, без да позная кои са. На другия ден след полета бяхме извикани с братовчед ми при ятния командир, който ни показа радиограмата от Ловешкия гарнизон, в която се донасяше за прелитане на малка височина над града на самолет, такъв и такъв, и се настояваше пилота да бъде наказан. Добре, че ятният командир, приятел на братовчед ми, като разбра целта на полета ни над Ловеч се задоволи само с устно порицание. Всички снимки промивахме сами в добре обзаведената лаборатория на летище Враждебна, налепяхме в специален докладен албум, представян за признаване на изпита. Преди всеки полет получавахме, от отлично обзаведената Метеорологична лаборатория бюлетин за времето през следващите 24 часа. Началниците на двете лаборатории, с чин полковник( полковник Качулев - този на фотолабораторията и полковник Стефанов-метеоролог), бяха наши преподаватели по съответните дисциплини и доказани специалисти. Слушахме и изчерпателни лекции по самолетни мотори, самолети и самолетно въоръжение, радио-техника, с упражнения за морзово предаване (куриозно е да напиша, че до ден днешен помня морзовия знак на редица букви!). Завършили навигаторския изпит бяхме пратени на полското летище край село Маслари. Бяхме настанени в малко училище, в което спяхме и се хранихме завидно (готвачът ни бе един от тези на ресторант България!). Кухнята бе на двора под голям навес. Получавахме и много местни продукти в размяна на олио и захар със селото. Една неделя с неразделния ми приятел Пламен, наказани с лишаване от отпуск, изхабихме двайсетина яйца при правене на палачинки с опитите да ги обръщаме с подхвърляне от тигана. Пламен стана неразделен мой приятел през юнкерството. Малко суетен, "контеше"се с американско авиаторско яке и си бе издялал лула с релефен орел ( с които и аз си правех фотографии !), оставяше си и маникюр, но беше кротък и сърдечен. Интересни бяха епизодите "състезание за дълго спане". При лошо време и забранени полети, освен игрите на пинг-понг бяхме измислили това състезание. Състезателите лягаха да спят в леглата си при назначени "съдии", които трябваше да установят, че състезателят действително спи. Спечелилият получаваше някаква награда. Най добър в "дисциплината" беше Васко Радионов, постигайки рекорда 24 часа! Другият "веселяшки" епизод бе пак с Васко. Той, "македонец" от Разград, син на Самуил Радионов, убит след 9.9.44,(заместник на прочутия Началник на Софийската Пожарна Команда Захарчук, също убит тогава). Васко нямаше обичай често да си мие краката, в резултат на което в спалното помещение, вечер, се носеше не лесно търпима миризма. Един ден трима-четирма (Васко бе жилав, набит и силен) го грабнахме и отнесохме вън от училището, където имаше чешма с голямо корито за поене на добитъка, и го "цопнахме" вътре. Той, макар и" отмъстителен-македонец" прие постъпката ни приятелски.

За пилотската подготовка бяхме разделени в 4 групи с инструктори добре обучени фелдфебели-пилоти. Моят инструктор беше фелдфебелът-пилот Ценков ( преди година ми бе намерил адреса в Италия и написал топло приятелско писмо). Извършваха се последователни полети с излитане и кацане (кацането е било винаги най трудното!), като пилотирахме коригирани от летящия с нас инструктор. На втория или третия ден видях, с учудване, че инструкторът на една от другите групи слезе от кацналия самолет. Това се случваше, когато не беше "деня за летене" на ученика и инструкторът слизаше за да го смени. Имаше дни, в които се чувстваш "вдървен", неспособен да командваш самолета, което се приемаше като нормално и не изискваха повече усилия от теб. При този случай, обаче, инструкторът даде знак на регулиращия кацанията и тупна по рамото своя ученик, давайки му ясен знак да излита. Не помня, кой беше, но му завидех, виждайки го сам(!) във въздуха. Няколко кацания по късно това "сполетя" и мен. Зашеметен от изненада и аз се намерих "сам" във въздуха и извиках с пълно гърло "Урааа!. Чувството, което изпитвах бе примесена гордост от постигнатото и известен страх-"ами сега?". Кацнах добре и го повторих още няколко пъти. Сигурността и самочувствието бяха вече част от мен!.

Да се опише видяното, чувстваното и изживяното по време на един свободен самостоятелен полет е трудно (поне за мен, не по силите ми)... Земната повърхност, като че ли гледана от обратната страна на бинокъл, с натурални цветове, без "етнически граници", най високите облаци ослепително бели. Имаш чувството, че можеш да слезеш от самолета и се разходиш по тях. Небето, над облаците, наситено синьо, кристално чисто, с необятна "дълбочина". Кара те да се чувстваш част от вселената, силен и "безсмъртен". Слънцето ти се струва учудващо близко, без да "при". Не мислиш от къде си излетял и къде трябва да се върнеш. Няма наблизо други човешки същества, ти, в този всемир си единствен..!

Следваха многобройни тренировки, фигурно летене, нощни полети, които до края на живота ми ще бъдат жела-ни спомени от това "жарко" минало, разтуха за старините и някаква компенсация за други непостигнати желания в живота.Горката ми майка през целия този период се бе "преселила" в църквата Св. Седмочисленици, за да се моли за живота ми.

Върнали се в София се заредиха монотонни класни занимания. Лекции по военна история, висша математика, топография, тактика с преподавател подполковник Главанаков. Той, в по голямата част от лекцията си четеше материали, извадени от голяма чанта, носена от него. И за това ние находчиво се шегувахме, виждайки го да се задава понякога по коридора без чанта, да съобщавахме в класа "идва Наков", т. е. "без глава".

В началото на 1945 г. започна голямата чистка на възпитаници от всички випуски. Съставяха се от Щаба списъци със стотици имена на "съкратените". Говореше се, че са открити цели нелегални организации, в т.ч. прословутата "Хан Крум", които са целели да свалят народната власт, да предизвикат безредици и пр. За всичкото това ние летците от випуска научавахме едва при връщането ни от летищата, без до този момент някой от нас да бъде включен в тези списъци. Отивайки в отпуск, от близки и познати научвахме за чудовищните присъди на т.н. народен съд и масовите убийства за лична мъст. Не видяхме повече майор Куюмджиев и други офицери. Нашият крилен командир, майор Димитър Георгиев, един ден също "изчезна". Беше чудесен летец, командир, с завидно възпитание и интелект. Казаха, че бил болен. Замества го поручик Лозанов, крилен командир на летците от 65 випуск. След два месеца се върна, неузнаваемо променен физически, отслабнал, с изпито лице и жълт цвят на кожата. Научихме се, както и за други офицери, че са били задържани и "не цивилно" разследвани. Сестра ми, с нашето семейно възпитание за честност и родолюбие, при отпуск вкъщи, ми разправяше за бруталната подготовка на предстоящия референдум за премахване на Монархията, действията на кварталния комитет на О.Ф. и др. Масовите изселвания от столицата бяха засегнали наши близки роднини, много приятелски семейства и познати. Явно бе животът в България се променяше драстично! Мой близък приятел, Евгени Янков Стоянов, не изпускаше случай да ме убеждава, че нямам бъдеще в Армията и че сега е момента да се уволня и , като него, се запиша в Политехниката да следвам. Той, през м. септември, подаде молба от мое име за включването ми в списъка на кандидат-студентите за новооткрития машинен факултет. Срокът за такава молба бе минал, но той писал, че съм на полско летище далеч от София, където не съм могъл да науча публикуваните съобщения за тези срокове. Бях убеден, че молбата ми ще остане без последствие и през отпуската ми не положих никакви усилия да опресня математическите ми познания за конкурсния изпит. За мое учудване молбата ми бе удовлетворена от ректора професор Квартирников, явих се на изпита и се "намерих" в списъка на приетите (Евгени ме намери!). Не беше лесно и разискването в семейството за евентуалното ми напускане на Армията. Баща ми, убеден, че няма да бъда съкратен, считаше, че с малката си пенсия няма да може да издържа пет години сина си студент. Намеси се сестра ми, вече завършила Софийския Университет и на работа в Министерство на Външната Търговия и заяви, че тя ще ми плаща университетските такси. Аз от своя страна декларирах, че ще търся начини да припечелвам някой лев през студентския период. Използвах случая на едно трудно мое каца-не, привечер при недобра светлина, за да склоня очния лекар на Военната болница да "преувеличи" констатираното леко далекогледство. С този аргумент отидох на разговор при майор Георгиев, говорихме и за други неща и той доверчиво сподели голямото си огорчение от настъпилите събития в Армията и преживяните дни на разпит в специалните служби. На края на разговора бащински ме посъветва да потърся друг път в живота.. Подадох молба за уволнение по причина на влошеното ми зрение и отказах предложеното ми от Щаба преместване в Артилерията. Така в края на м. ноември 1945 г. имах чин старши портупей- юнкер и само месеци ме деляха от производство в офицерски чин ( такъв получих в 1991 г. със заповед на Министъра на Отбраната). Издадох поверените ми вещи и снаряжение и се отзовах в цивилния живот без такова облекло, в т. ч. палто (беше зима!), обувки и пари. Бях само на 20 години, "здрав, прав", пълен с амбиции и със закален дух, готов да посрещна новите трудности и добия професия, която да ми осигури работа по малко зависима от политическите борби и "безпартийност".. Бог бе добър, решението ми - с добър край.

Завърших военната си кариера. Беше края на 1945 година !

Заключение.

Написах тези паметни бележки спонтанно. Спомените ми течеха "като река" и трудна ги следвах с печатането (всичко писано с компютър). Налагаше се да си взимам бележки на ръка, за това което преценявах, че трябва да добавя. Някои имена не се връщаха веднага в паметта ми, появяваха се изведнъж през деня или късно вечер преди да заспя, ставах за да ги отбележа. Мислите ми бяха все там, 63 години(!) назад, вълнувах се и се вживявах в описаните епизоди, като че ли бяха част от настоящето. Стигнал до оформяне на някоя от частите, не всички в "чист" хронологичен ред, изпитвах някакво разтоварване и затишие в главата си.

Понякога си задавах въпроса защо се мъча с всичко това?, казвах си " Остави миналото зад себе си, живей с настоящето!". После сам си отговарях "Не трябва! Миналото трябва да се сподели!". На първо място с тази, много скъпа и обичана, съпруга, станала неделима част от живота ми, която много години наред, с и без повод, е слушала разказите ми на части от това минало. Тя и от свои приятели, възпитаници на Училището, знаеше много за него, познаваше много от маршовете ни и ги пееше заедно с мен. Бях я кръстил "капитанская дочь". За дъщеря и внуци, за сестра, зет и племенница. За бившите ми "бойни другари" оцелели все още..( много печален е фактът, че по мои не пълни сведения, са живи по малко 40% от тях!). За близки стари и нови приятели, които имат желание да научат повече за това мое минало. Пък, най после, и само така!" да оставя нещо писано ("черно на бяло"), без всякакви претенции, да бъде четено, разбрано и почувствано.

Аз трудно мога да простя на нашия баща, извънредно начетен, интелигентен и със голямо чувство на отговорност, че не ни е оставил нищо писано за "Найденовци", за своята кариера, за своите виждания за живота и пр. Той 1921-22 г. дълбоко разочарован от "мръсните" политически борби, напуска Армията, завършва висш педагогически курс в Софийския Университет и се връща да живее в родното ни село, Широка Лъка, Девинско като директор на училището, след това училищен инспектор на района. Развил широка културно-просветна дейност, създал читалища и театър в този затънтен родопски край.

Като военен комендант по време на септемврийското въстание 1923 г. е спасил от разстрел заловени селяни от Перущица. Наред с това и много други похвални инициа-тиви. Сестра ми, по голяма от мен, твърди, че баща ни е бил "толстоист", алтруист, честен човечен и дълбоко убеден в необходимостта от социално равенство. Доказате-ство за това е целият му живот. Той през последните си години казваше, на сестра ми и мен, "Деца не ви оставям нищо, нито къща, нито пари, оставям ви едно честно име , дано това е достатъчно за вас". На мен добавяше:"Синко, знаеш ли какво е най мръсното в живота? Политиката! Стой далече от нея!".

През 1933 г. баща ми постъпва в Трудовите Войски, където заема до отиването си в запаса отговорни материално длъжности: домакин на дружина, началник на Военната фабрика в Горна Баня, която модернизира основно, с преместването и в Габрово и накрая на кариерата си бригаден командир (н-к на Строителното Отделение). Не е бил обичан от Командира на Трудовите Войски, генерал Антон Ганев (убит от народния съд), заради неодобрението му на провежданата политическа линия там.

Що се отнася до моите не скрити политически виждания и оценки, в написаните бележки, мога открито да заявя , че те са последица на възпитанието ми, честна и правдива оценка на събития и хора, като ,резултат и от "горчивата чаша" изпита през годините на варварския комунистически режим. Страдам и до ден днешен от поврата на живота в България през миналото столетие. Страдам и сега заради лошите черти на голям брой българи, от вчера и днес, от алчността и егоизма, лицемерието и мръсните им дела.

Вярвам дълбоко в здравия български дух и желая от все сърце, добрите, честните и истински българи да вземат превес в политическия живот на България и Тя отново да придобие истинското си име на цивилизована и демократична страна.

Боже, пази България!

Юли-Август, 2004 г., Торино Италия / К. Н.

  

Честване на 50 години от постъпването във ВНВУ

                             1941- 1991

Честване 50 години от постъпването- 66 випуск 4 взвод

.